Ох!

Реното получи бойното си кръщене на наистина дълъг път. А аз пътувах по най-безумно красивия път просто не помня от колко много години. Стечението на един куп обстоятелства – добре свършената работа в Пловдив, почивката от дългото шофиране и незверенето в компютър вече втори ден, късния час (около 20 часа), разбира се Schiller е музикалния фон (много усилена концертна версия на Breathe, където September направо крещеше I can’t breathe my love. We’re following the path behind you. But somehow I’m lost again. Is this the bitter end? For us……), обилния дъжд върху затопления асфалт (и най-красивите изпарения, които може да види човек при залез в планината), а да, залеза, лъчите и дима, който се вдига от пустия път без нито една кола. Безумно красиво! (не, нямам снимка, реших, че ще е жалко да се опитам да предам наистина красотата на гледката, и най-вероятно нямаше да се получи изобщо така… затова се наслаждавах егоистично!). И накрая Езерото. До мен плават патета, водата шумоли страхотно, дърворезбата, изобщо…