изпадна ми една снимка от семейния архив, на нея сме аз и майка ми на балкона на новопостроена панелка в кв. левски. тихо, спокойно, без коли. много хубави моменти сме имали в този блок. имали сме и трудни моменти. хората все още бяха спокойни, въпреки тоталитарния режим. сега не е така – всичко е пренаселено, шумно, много коли. вече няма тоталитарен режим – има свобода, поне за повечето неща, които може да иска човек. само дето хората не са спокойни и доволни от себе си. изнервени са, не са човечни, все за нещо си завиждат и парадират. какво ли ще е след още десетина години?
същото място в момента изглежда така. хората имат повече възможности за обзавеждане, почти всеки има климатик, почти всеки има кола, може би и повече от една. обаче ако се спъне човек и остане да лежи сигурно никой няма да слезе да му помогне. човещината е започнала да си заминава направо.
звучи доста жалко както си го написал …
Мисля си, че очарованието идва от детството. И нашите хлапета сега живеят в такъв спокоен и слънчев свят, а и нашите родители навремето са знаели, че има безброй грижи и опасности наоколо.
И все пак може би наистина повече беше общото спокойствие в тия години, когато ние бяхме хлапета. Някой политолог може да каже, че е било затишие пред буря, но все пак беше затишие. А днес хем сме големи вече и си имаме грижи, хем животът е стресов.
Страхотна стара снимка, между другото, страхотна! ;)
На мен малко ми липсват онези, спокойните, години… Да, знам, за социализма, комунизма, за лагерите, за всичко… Но понякога, в някои кътчета, си беше по-спокойно. Пред блока, примерно:) Нямаше толкова коли. Нямаше мутри (е, имаше си агенти на ДС, вярно). На Рила никой не строеше (освен 3-4 хижички…). На Иракли също не се строеше…
А старата снимка и на мен много ми хареса! :-)
0xAF, не само както го е написал, в действителност си е жалко.
turin, факт е, че старото време винаги изглежда по-хубаво, обаче и често е, да знаеш. Аз не разбирам защо все се намира някой да защити настоящето и на черното да каже бяло. За да не съм голословен, един прост пример ще дам – когато тръгнах 1ви клас, училището беше в съседния квартал, а нашите ме заведоха само на първия учебен ден и след това си ходехме сами няколко хлапета от нашия блок, и така 3 години, докато стане готово даскалото до блока ми. Пресичахме улици с движение и какво ли още не, няма 1 пострадало дете.
Днес племенничката ми е втори клас и родителите са задължени от училището да ги водят и взимат всеки ден.
След училище ние ходехме да играем футбол на едно новостроящо се шосе, а наоколо в блоковете и около тях нямаше жива душа, защото всички бяха на работа, разбираш ли?
Кажи ми сега как точно е същото, и как точно сега е по-добре? Аз не казвам, че и преди не е имало грижи, често съм виждал нашите угрижени, но не е същото.
Жоро, извади още такива снимки, аз съм голям фен.
На мен ми се вижда оптимистично това, че зеленината от първата снимка се е запазила и на втората, а не е заменена от някой строеж или сграда.
всичко това, за което пише антон си беше абсолютно така. също съм ходил самичък на училище, което е на такова разстояние на което днес аз не пускам детето си само да отиде.
георги, относително. а всъщност две от игрищата вече заминаха – едното за кооперация, второто за платен паркинг и склад строителни материали. а горе на пътя вече има още 10 склада и няколко бензиностанции…
Антоне, и аз така — баща ми ме заведе първия ден и след това все сам ходех на училище. По пътя се срещах с други момчета и така, из уличките и между строежите на бъдещите високи блокове стигахме до даскало. А единия срок винаги бяхме първа смяна, това значи по тъмни доби още. Хапнали някаква попара или сандвичи, чули приказката по радиото — и на училище.
Днес? Днес мен ме е страх да се разхождам из някои улици, камо ли да мисля как ще е като синът ми тръгне…
Прави сте. Но все пак знам и друго — че родителите ми така и не успяха да пробият истински професионално, макар да бяха добри специалисти. Не, то и днес е същото, все трябва нещо странично за „успеха“. Но пък това, че дядо ми е прекарал почти цялото детство на баща ми из лагерите, при това дори без причина и без обвинение не може нито да се върне, нито да се каже, че е било нещо хубаво.
А има много по-наранени семейства. Лошото е не друго, а че това си продължава и днес, макар не така физическо и не така политически оцветено. Ако навремето е имало някакво популистко оправдание за ниския стандарт и ограниченията, то днес всички ние си живеем с нисък стандарт и с ограничения, но никой не ни дава дори и измислено оправдание за това…
Ама Жоро говори в хубави краски, хора, а пък ние как отклонихме темата към тежкия й край.
И аз имам прекрасни спомени от детството. Не казвам обратното. И за мен това са най-спокойните и като гледам положението днес, и оществено най-уредените години.
Не казвам, че сега е същото, не казвам и че сега е по-добре. Не защитавам настоящето — то има толкова кусури, че ще е цинично да го правя.
Макар че много силно да ми се иска да имах основание и да можех, честно.
Аз също съм съгласен със turin и също съм ходел сам на училище в съседния квартал.
Георги, пожелавам ти да направиш още един сравнителен снимков анализ в този блог и след още 10 години….пък и ние да сме живи и здрави да коментираме :-)