Неподредено

“Би ли хванал между пръстите си този камък… А сега го метни в течащата вода. Трудно ще забележиш да става нещо. Там, където камъкът е докоснал повърхността, ще се появи вълничка, ще се чуе плисък, заглушен от тътена на реката наоколо. Но толкоз.

Хвърли камъка в езеро. И не само ще видиш какво е предизвикал камъкът, но то ще бъде и по-трайно. Камъкът ще нагъне застиналата вода. Там, където е паднал, ще се появи кръг и в този кръг тутакси ще изникне втори, сетне трети. Не след дълго вълничките, вдигнати от падналия във водата камък, ще плъзнат нататък и ще се усетят по цялата огледална повърхност. Чак когато достигнат брега, ще спрат и ще изчезнат.

Ако камъкът падне в река, тя ще го посрещне като поредното нещо, което внася смут във вече бурното й течение. Нищо необичайно. Нищо, което да не се поддава на укротяване.

Ако камъкът обаче падне в езеро, то вече никога няма да бъде същото.”

Откъса е от Елиф Шафак „Любов“. И означава много. Или поне би могло да означава.

Всъщност може би не е никак лошо хората да си правят равносметка по някое време през годината, а не точно в края й. Дори осъзнавайки евентуално, че тази година е била (най-често поредната) изгубена година. Така ще имат немалко време да й придадат смисъл. А не да си обещават с чаша питие в ръка как догодина ще са по-добри, по-човечни и ще водят по-смислен живот.

Има една много интересна книга, наречена „Човекът в търсене на смисъл“. Има и цял дял от псилохологията, създаден от Виктор Франкъл, която се нарича логотерапия. Занимава се с намирането на смисъл в човешкия живот. И прочитайки тази книга мооооже би човек би могъл да припознае как голяма част от хората са изпаднали в т.нар. екзистенциален вакуум. Живеят просто физически най-често преследвайки маловажни и временни придобивки и удоволствия, защото не могат да намерят друг смисъл на живота си.

Предната година споделих едно момиченце, което казваше повече отколкото мога да напиша и сега, и тогава. Сега ще бъда по-многословен обаче. Защото умението да чуваш, когато не се говори и да виждаш, когато никой не ти сочи или не е свързано по някакъв начин с временните придобивки, които могат да се покажат и заслужи чуждо внимание, трябва да е в теб. То не се учи. Да, може да се развие от само себе си, но няма как да се научи.

Как може човек да разбере, че тази 2016 (6016, 7524 или както и да ги брои) година не е отишна напразно?
С няколко много лесни въпроса:
– Помогнах ли на някого тази година от сърце, защото така го усещам. Без да чакам нищо насреща и без да парадирам?
– Имах ли мечти, насочени към правенето на света едно по-добро място за живеене? И работих ли по това?
– Оставих ли нещо след себе си? Нещо, което ме самоопределя като човек, като българин, като личност?
– Развивах ли се? Учих ли нещо ново? Научих ли нещо ново за себе си? Имаше едно изказване, че да си мъж в наши дни не е лесно и много вече се отказаха. И е абсолютен факт. Дори бих казал да си човек в наши дни не е лесно и не само много се отказаха, но много дори не опитаха.
– Колко книги прочетох? И намирах ли време и желание да чета всеки месец? Това, което прочетох ще ми помогне ли в мечтите и идеалите, които имам? Ще помогне ли това което правя да прави света по-добър?
– Направих ли някой щастлив? Усмихвах ли го без да чакам нещо в замяна. И най-вече чувствах ли се аз щастлив от това?
– Бях ли наистина себе си? Правих ли всичко както го усещам?
– Обичах ли? Ама истински.
– Имам ли мечти и планове през следващата 2017 (6017… 7525) година, които биха направили този свят още по-добро и човечно място за живеене?

Въпреки, че имам известни забележки по т.нар. линейно време изключително странно наложено и заради Св.Августин (който в книгата си Откровения отрича, това което канонично самият той е наложил по отоношение на времето), все още имаш време да осмислиш годината си. Имаш безкрайно много секунди и минути, в които да откриеш смисъл… и себе си.

От тази година съм активист към една фондация, която се занимава с възраждане на българското у нас. Нещо далечно забравено дори в душиците на хора, които са около и над средната интелигентност, хора с добри професии, семейства, време за развитие и четене. Хора, толкова изгубени в битката за оцеляване и постигане на успеха, че са забравили откъде идват и кои са.

Есента се качихме приятели на Рилските езера с тениски на български владетели, и както всяка година с българското знаме (стои в багажника на Субаруто за всякакви походи). Ако дори само един човек се замисли, освен тия дето идваха да се снимат с българското знаме, то всичко това има смисъл. Нали?

Фондацията се казва Въздигане. Тази година сложихме паметник на Хан Алцек в Италия. На едно място, наречено Челе ди Булгария. Не го дадоха по новините и малко писаха по сайтовете, за първата статуя на български владетел, поставена извън България. На място, където дори хората с италиански паспорт помнят българските си корени.

Същата тази фондация има идея да сложи витрина с български владетели във всяко училище в страната. За което е необходима помощ. Дарение от 20 лева е достатъчно, събирайки половината пари под формата на дарение е достатъчно, защото фондацията ще даде другата половина пари от себе си. Защо е нужно това? За да може малчуганите в междучасието или въобще като минават пред витрината да си задават въпроси кои сме, от къде идваме, наистина ли сме значими, наистина ли сме имали такива вледетели, наистина ли заедно можем повече?

Участвай.
Промяната зависи и от теб.
Не е истина, че някой ще дойде и ще оправи нещата, щом като ние самите нямаме нагласата и вярата, че промяната започва вътре в нас, с нас и повлича още и още хора.

Не съм писал. Доста време при това. Не, че нямам за какво да пиша или не живея по начин, по който утре не знам какво ще правя, къде ще съм и дори какво ще видя/чуя/науча. Май последните ми публикации от преди година са все на тъжна тематика, като се замисля.

Сетих се за една мисъл на Дънов

„…Вие сте пратени в България. Тук е една необработена, сурова почва с троскот. Трябва да копае човек половин метър, за да я обработи и пречисти. Да бъде човек твърд и устойчив – само при българите може да научи това. Трябва да живееш при тях, за да научиш твърдост на волята.“ Беинса Дуно

Харесвам я. Възприемам я, едва ли не като източна гледна точка – каквото и да се случва в забързаното ни почти роботизирано ежедневие, в крайна сметка… общото се учи и върви напред. Така де, всичко ще е наред, погледнато назад в един друг момент.

Усмихни се, ти изграждаш не само твоето утре, както и миналото си, но и вселената от твоята гледна точка, като неин център на възприятие.

Отказвам да приема за празник свети валентин. Първо, защото човек трябва да показва уважението си и любовта си всеки божи ден от годината, всяка божа година. А не на 14-ти, когато като купи един подърак и едно цвете, може да е гъз през останалого време.

И второ, защото на същата дата си имаме тракийски празник Трифон Зарезан. Как така странно на същите дати, на които си имаме празници ни измислят католически такива, с оглед неглижиране на нашите си празници. И това от нация, която е по-млада от доста от къщите на бабите ни.

Давай да празнуваме свети валентин, давай да празнуваме вси светии (нарочно са с малки букви), сякаш пък си нямаме наш си празник векове преди светиите, с който са се гонили лошите сили? И който децата ни не са виждали на живо, защото останаха твърде малко населени места, където може да се види.

Затриват ни на всички фронтове..

Ние сме в период на нравствен упадък: всичко, което даваше духовна смисъл и красота на човешките деяния е в залез. Една вълна на корист, егоизъм, жестокост и нравствена тъпота залива човечеството и то се извива в спазмите на някакъв сатанински танец, дето се чува кикота на гения на злото.

Под измамните блясъци на разкоша и разточителството, в шемета на един живот, пиян от спекула и сласт, душата гине; тя няма устои, о които да задържи стойностите, които й даваха вяра и красота и правеха човека наистина да стои по-горе от звяра! Без морал, без нравствено верую, човека губи светостта на своето име и става фермент на разложение. И ние го виждаме това разложение: то обхвана не само семейството, професионала, но покруси партията, зарази администрацията, пропълзя в масата – в народа: едно общо тлеене, което само гибел предвещава.

Защото, само съзнанието за дълг, само волята към добротворство, само куража да понесеш страдание, но да останеш верен на своето нравствено веление, което се бунтува срещу всяка подлост и простъпак, само това има стойност: и лична и социална. Без морал, няма цимент в обществото и човешкото в него рухва!
…

Д-р Асен Златаров
1922 година